За книгата

Трудно се пише книга за оброчищата, още по-трудно се стига до тях в непроходимите горски местности. Може би най-трудно се дават отговори на мистериите и загадките свързани с тях. Тъй като от ученически години събирам информация за тези уникални стожери на българщината, мога да си позволя да кажа, че те не са само част от нашите стари традиции, те са символ на българската идентичност и българската устойчивост даже и там, където българите оставени на произвола на съдбата след 1878г. и 1919г. са ги опазили от унищожаване и заличаване.

От дедите и прадедите ни е останала традицията да уважаваме дървото и камъка а заедно с тях и земята, която ни е дала шанс да живеем и да оцеляваме като хора. Българите в миналото са знаели да ценят тези неща, но днес, в ерата на съвремените технологии и чалгата, хората все по-трудно опазват автентичната форма на обичая оброк.

Край оброка се е празнувало в смирение. Там всеки си е знаел мястото. На оброк се е излизало с чисти дрехи, с чисти помисли и положителни емоции. Край оброка хората не са се карали, крещяли и блъскали. Не са оставяли изкуствени цветя увити в целофан, нито пластмасови чашки донесени в найлонови торбички. В миналото нашите предци не са искали да нарушат правилата на природата. Обожествявали са я. И тя им се е отплащала. Защото природата, както ми каза баба Вела от Беренде Извор, никой не може да излъже. Хората са искали да бъдат насаме с природата в деня на оброчния празник. Защото оброчният камък и миросаното дърво са били техните проводници към небето. Едно време хората са ги разбирали тези неща. Днес ние не ги разбираме, защото го няма патриархалното семейство. В света на глобализацията, родовата памет започва да губи своето значение и все по-малко се знае как тя е съхранила през вековете българското задружно семейство.

Оброкът и вековното „миросано“ дърво са били стожера на рода и на семейството. Хората ми разказваха, че когато дедите им бягали от турците, заселвайки се някъде в планината, първото нещо което трябвало да направят било да забият дървен кол в земята около който после се разраствало селото. След това засаждали дъбово дърво, дървен или каменен оброк който да пази рода, селото и землището от беди, нещастия, бедствия, болести и страдания. На по-късен етап слагали оброци в памет на загиналите за свободата на България или в знак на признателност някому за нещо – че е защитил селото от погром, че е загинал в някое от българските въстания срещу турския поробител, че е бил убит и ограбен от същия този поробител...